Манджа с грозде

- Колко са ти единичните цигари?
- 20 стотинки.
,,20 стотинки, мамка му, много бе…” - изхъмка си докато мърдаше жълтите металчета с показалец.
- Ще ми дадеш ли една за 18?
- Ми ще ти дам - казах пренебрежително. Не си направих труда да възтановя парите в касата. По-късно се появи отново.
- Дай две цигари. Ето. Фуу. Може ли да те питам нещо? Съдейки по вида ми, ако ти кажа че ми трябват спешно 5 лева няма да ми повярваш, нали? Още по-малко ще ми повярваш ако ти кажа, че ще ти ги върна, нали? - Беше добре облечен и с оформена коса. Въпреки това държеше чанта, взета от боклука както предположих, в която видях руло тоалетна хартия и портокал. Кивито, което държеше в другата си ръка не му пречеше да жестикулира непрестанно с нея, освен когато поднасяше плода към устата си. Напрежението което радиираше личеше най-силно в непрестанното му крачене напред-назад.
- Мхм.
- Така е. Досещам се какво си мислиш…
- Какво?
- Ами първо, понеже казиното е наблизо, сигурно си мислиш, че ми трябват за да ги проиграя там. - Той зарея поглед нагоре по улицата, към въпросното казино. - Или сигурно си мислиш, че ми трябват за наркотици. - Тук завъртя главата си обратно към мен, а тя, сякаш вързана на ластик, леко под ъгъл се клатушна наляво-надясно в едно изразително ,,Не! Наркотици? Хахаха…”
- Мхм.
- Сигурно се чудиш за какво са ми тогава. - погледа му отново стана празен - Истината е, че се напих като свиня и изгубих един тъп бас. Заложих личната си карта и ако сега не намеря 15 лева, тоя ей-така ще я изгори пред мене - той подпомогна въображението ми с ръцете си.
- Лошо.
- Няма да дадеш. Ето такива са българите. Веднъж двама циганина набиха едно момче в претъпкан автобус… никой не се помръдна. Такива са българите. И междудругото това момче бях аз. Поне два лева няма ли да ми дадеш?
- Нямам.
- А 50 стотинки?
- Не!
- Баси! Ами какво да ти кажа… ти си много голям! - вече ходеше заднешком, разперил ръце като статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро.
Малко по-късно се появи и подаде ръка през прозореца. Пусна в моята монета.
- Ето ти 50 стотинки! На! Запомни ме!
*
- Ей, помниш ли ме?
Беше минал около месец. Той тъкмо бе излязал от казиното и ходейки надолу по улицата, аха да отмине павильона, спря се и бързо завъртя глава към него, сякаш се сети че трябва да купи нещо.
- Дай West.
- Какъв?
- Червен.
- 2,50.
- Ей, помниш ли ме? Дръж ми картата.
- Е значи не ти я изгориха…
- Да. Хубаво, защото искам да ида в чужбина… ама родителите ми се дърпат нещо… Родителите ми се чудят какво става с мене. Ей така, вчера пред баща ми 40 минути съм плакал, аз често плача, много съм изпаднал. Събирам пари от хората, някои ми дават доброволно, друсам, в казиното… и утре пак.
Тръгна си като забрави цигарите. Прибрах ги, па после пометох падналато под прозорчето на павильона игла.

Заглавие: Наркоманът.