Хаосът царуваше в стаята. Листи, дрехи, бутилки и книги, захвърлени и забравени, сякаш нарочно разпилени, напомняха за току що преминал ураган. Луд или гений живееше тук.
Никол влезе, като несполучливо се опита да не настъпи нещо. Желязната врата зад нея издаде метален звън.
От хола се чуха стъпки и Стоян замести вратата му. За кратко се завгледаха един в друг. Тя - със скрити от студа в семпло, черно сако, ръце, русо и красива от горе до долу. Той - в дебел червен пуловер, с правоъгълни очила, зад които наблюдаваха черните му очи и кафе в ръката. Облегна се небрежно на касата на вратата. Отпи.
- Здравей, Никол.
- Тъпак. - поздрави го тя.
- И аз те обичам.
- За Бога, не си ли подреждал?
Стоян сви рамене.
- Само да си взема рисунките и се махам веднага.
Стоян вдигна вежди, отново сви рамене и посочи с чашата си спалнята, която до скоро бяха делили. Никол се насочи натам, с ръце все така заровени в джобовете на сакото, а тялото `и беше неестествено изправено. Обувките зачаткаха пода, безцеремонно настъпвайки всичко, което се изпречеше на пътя им. Малко по-късно се появи с папка под мишницата, отказвайки да погледне Рони и да затвори вратата зад себе си. Той я съпроводи с поглед и дълго остана да се взира в празната рамка. Въздъхна. Главата му потърси опората на стената.
Тази нощ също не написа дума. Ръкописът стоеше отворен на бюрото му, а Стоян, приведен отгоре му с часове се взираше в една точка. От време на време си правеше кафе.
Имаше две неща в живота му - Никол и писането. И двете го изоставиха.
[...]
Сестрата ще е тук всеки момент - за хапчетата. Едните са ей такива, малки, другите са по-големи. За сън и за нервите.
Така и не ме отвързват от стола преди да съм ги изпил. Затова се налага да изплезвам език, а сестрата на смяна ги мушва дълбоко в устата ми. След това ми дава да пия. Винаги ме уливат целия. Процедурата е унизителна, но затова пък после колкото и да духа, изобщо не усещам синия вятър.
Моят съквартирант все питаше какъв е този вятър. Казва че съм крещял на сън. Той говори на тези дето ги няма. А аз съм добре. Хубаво че му видях сметката - преместиха ме в единична стая и вече имам повече място. Само стола ми да беше по-удобен.
Честно да си призная първият път се стреснах. Просто затворих очи и на черния фон в главата си ги видях. Тези малки океани едвам проблеснаха, едвам съзнавани, недоловими като вял ветрец - ако не изпълни ноздрите ти с мириса на Липа няма и да го усетиш. Ако сърцето ми не се свиваше, нямаше и да ги виждам.
Чувам стъпки. Най-сетне! Закъснява с пет минути - сигурно е новата.
Ръчния ми часовник показваше един часа. Това означава, че трябва да настържа кашкавала. Същия този кашкавал сутринта ще се омеси с каймата и от тази смес моите колеги ще направят принцеси.
Тази работа винаги е била най-досадното ми задължение. Затова и не се впуснах да я върша с голям ентусиазъм. По радиото течеше цигулковия на Брамс и съзнанието ми сърфираше по сложните извивки на основния мотив, а ръката ми улавяше ритъма със своето движение нагоре-надолу по рендето.
Не след дълго бях изваден от своя полутранс. Усетих че ме наблюдават. Беше циганчето.
То бе идвало и преди. Беше ниско – около метър и шейсет, с девствени мустаци, късопостригана коса – почти до черепа, а тъмната му кожа изглеждаше още по-тъмна от мръсната черна линия на бузата му. Носеше две торби на Кауфланд и черно палто, най-вероятно взето от контейнера.
Криеше се зад металната рамка на прозореца. В началото се направих се че не го забелязвам, но той стоеше там вече 5 минути. Погледнах към него и той ме гледаше с бялото на окото си. На колко е години това… ? Може да е и на 15 и на 40. Какво ли ме кара да мисля че е толкова голям?
- Само гледам. – каза.
Продължих да стържа. Той ме гледаше твърде настоятелно и поради това ми беше невъзможно да го игнорирам. Погледнах го.
- Не те ли болят ръцете? – каза.
- Не.
- Защо работиш?
- За пари.
Мълчание. Вторачил се беше в чекмеджето с парите. От време на време поглеждаше към мен, после пак към него. Продължих:
- Удовлетворението да получиш пари за това че си направил нещо е много голямо.
- Това и аз мога да го върша.
- Браво.
- Аз цял ден съм търсил работа.
- Който търси намира. Продължавай да търсиш.
- Ако намериш нещо за мене ми кажи. Аз съм работил много неща и мога да правя много неща.
- Какво си работил?
Мълчание. Той отвърна:
- Ми такова. Стъргал съм… ъъ шунка. Иииии… на печката… вкъщи. – ухили ми се. – Ти можеш ли да готвиш?
- Мога да правя боб, леща, картофена супа, грах, спагети… – той ме прекъсна ме ентусиазиран.
- Аз мога да правя и мусакааа и боб… и всякакви десерти. Само ми дай печка…
Приближи се клиент:
- Имаш ли кремвирши?
- Да.
- Дай един.
- Хот дог ли?
- Не, не само кремвирша. Да нахраним кучето. Ще те помоля да ми го обелиш.
- 80 стотинки.
- Ето. Чао.
- Чао.
То ме гледаше.
- Дават на кучето месо да яде… те го мъчат така.
- Хората са странни.
- Тяхна си работа.
Гледаше ме право право право право в очите.
- Това е злухова музика…
- Каква? – бях взел дневника си и започнах да водя записки за разговора.
- Злухова… само лудите слушат такава музика.
- Някои го наричат ,,класическа музика”.
- Само лудите… такава музика… Харесвам моите песни…
Мълчание. Трябва ми малко време за да допиша всичко. Той бе завъртял глава към казиното нагоре по улицата.
- Мноого добро куче. Има и някакви лоши заедно с кучето. – Той започна да диша тежко
- И какво като слушам такава музика? Това прави ли ме луд?
- Ми как… човек на нервите му се избиват. Можеш да станеш за пет минути. Знаеш ли това?
- А ти каква музика слушаш?
- Слушам си моите песни. Цигански песни. Софи Маринова, Преслава, Азис, Бони. А това каква музика е? Никаква.
- Ти не можеш да я разбереш. Това ме докосва ето тука вътре и дърпа…
- Ми ти не можеш да ме разбереш… Аз като слушам моите песни… Това слушат само лудите. А ти не си луд. А ти си младо момче, умееш да работиш, умееш всичко.
[ * Ленард Бърнстейн * Цигулков на Брамс * следва * Чайковски * симфонична балада ,,Войвода” * Чикагски симфоничен оркестър * ]
- Говори нещо. Песните ли си записваш?
- Ми обичам да пиша, да.
- Ми… браво. – поглежда нагоре… – Записвай ги, слушай ги не защото са хубави.
- Кое да записвам? Това? – посочвам с химикал към радиото.
- Не моите. Защо мислиш че трябва да го слушам това?
- Аз на никого не казвам какво да слуша. Слушам това, което ми харесва.
- Защото това те докосва в сърцето… – колко мазна е усмивката му.
- Да.
- Това го слушат само лудите, лудите, ЛУДИТЕ – извиква последната дума. Очите му са широко отворение, разперил е ръце, на лицето е същата онази усмивка.
Клиент:
- Огънче имаш ли, бате?
- Да.
- Мерси. – тръгна си.
- Това го слушат само лудите.
- От къде знаеш каква музика слушат лудите?
- Знам. Чувал съм такава музика.
- При лудите?
- Да.
- Ей… ще те помоля да не ме гледаш толкова вторачено. Много е смущаващо.
- Така като гледаш все едно сатаната е при теб.
- Съветвам те да не го правиш. Няма да можеш да правиш социални контакти.
Тук той се наведе рязко през прозорчето. На лицето - лудешка усмивка, ентусиазъм в гласа:
- Каквооо? Сосиални? Ахахахаха. Какво е това?
- Не знаеш ли?
- Е айде кажи ми. Няма такова нещо. Ти не знаеш какво е.
- Знам.
- Ахахахахаха. Е какво е… сосиални? Не знаеш… Хайде кажи ми.
- Човешки.
- Да бе…
- На колко си години? – питам го.
- 18. До колко години трябва да живея?
- Някои го правят до сто и двайсет.
- Каквооо? Ахахаха. 120? Знаеш ли умирачката ми колко беше? Един час. Откакто стана катастрофата не зная какво става с мене. Не зная как да се прибера, кой ме хване, кой ме набие. Ти виждаш ли колко шева имам на главата си.
- Не.
- Е как?
- Ами не виждам.
Мълчание. Той:
- Искаш ли да станеш лекар?
- Не.
- Защо?
- Защото не ме вълнува. Искам да правя друго.
- Какво?
- Искам да напиша книга.
- Ахахаха. За кого ще е тази книга?
- За никого. Не съм решил още. Може да е измислен герой.
- Аз знам за кого ще е. Ще е за мен.
Сега беше мой ред да се засмея. Той продължи:
- Айде дай да видя как пишеш.
- Ето.- бързо пресметнах че блъфира. Но дори да можеше да чете, нямаше да дешифрова набързо надрасканите думи.
- Това писане ли е? – Беше изненадан.
Мълчание.
- Майка, баща имаш ли?
- Да.
- Как се казват?
Казах му някакви имена.
- Баща ти работи ли?
- Да.
- Майка, баща и аз имам. Божидар и Ани. И сме много братя и сестри.
- Това е много хубаво.
- Е как да е хубаво?
- Защото има много хора, с които да си говориш.
- Е да аз обичам да си говоря с тях. А когато няма никой си говоря сам. Ти говориш ли си сам?
- Понякога.
- Каквооо? Ахахахахаха. Е какво, значи тази песен ти бърка в сърцето? Това само лудите го слушат. Преслава, Бони… Азис в Чикаго отиде, защото в Чикаго Азис имаше концерт. Знаеш ли това? Азис е педераст, знаеш ли? – мазната усмивка се появи отново.
- Не.
- Каквооо? Ахахахаха. Айде говори нещо.
- На мен ми е по-интересно когато ти говориш.
- И какво, ако стана певец всеки ден ще ми плащат… Значи такава музика слушате вие?
- Кои сме ние?
- Вие сте българи.
- А вие кои сте?
- Ние сме цигани.
- Значи се делиме.
- Да.
Мълчание. Записвах. Той запя. През стъклената врата видях как крака му потупва по земята, главата му се клатеше с ритъма на собствената му мелодия, погледа право в мен и онази мазна усмивка…
- Спри!
- Защо ми казваш да спра? Нима знаеш рома?
- Не.
- А тогава защо ми каза да спра?
- Защото не ми харесва, освен това слушам друго. – посочих към радиото, което продължаваше да свири сякаш нищо не се бе случило…
- Ахахаха. Искаш ли да ти кажа как се правят деца?
- Щом мислиш че ще е образователно.
- Ахахаха. Така ли го наричате вие? Образователно… Мъжът чука жената. После жената мъжа. Жената му прави свирка накрая.
Отново започна да пее. Спрях го.
- Пускам си Софи Маринова, пускам си Азис… Софи Маринова… Ти пиеш ли хапчета за заспиване?
- Не.
- Аз да. Всяка вечер по едно, и по обяд. Но вече няма да пия.
- Защо?
- Защото така. Ти да не си доктор?
- Не.
- Ахахаха. Като можеш да пишеш, можеш ли да ми напишеш лекарствата?
- Мога.
- Давай.
- Как се казват?
- Не знам. Едните са едни, ей такива, малки. – доближи палеза и показалеца си на милиметър-два един от друг. – Другите са такива, по-големи. За сън и за нервите.
Приближи се клиент и си поръча бургер. Докато го правех, видях че един полицай говори с циганчето. Не го видях повече.
- Ей, колко ти е часа? – клиента.
- Три и пентайсет.
- По старото време?
- О, обръщаме времето?
- Да.
- Върхът! Работя един час по-малко… - ,,Какво облекчение…”
Заглавие: ,,Невменяем 8″.
- Колко са ти единичните цигари?
- 20 стотинки.
,,20 стотинки, мамка му, много бе…” - изхъмка си докато мърдаше жълтите металчета с показалец.
- Ще ми дадеш ли една за 18?
- Ми ще ти дам - казах пренебрежително. Не си направих труда да възтановя парите в касата. По-късно се появи отново.
- Дай две цигари. Ето. Фуу. Може ли да те питам нещо? Съдейки по вида ми, ако ти кажа че ми трябват спешно 5 лева няма да ми повярваш, нали? Още по-малко ще ми повярваш ако ти кажа, че ще ти ги върна, нали? - Беше добре облечен и с оформена коса. Въпреки това държеше чанта, взета от боклука както предположих, в която видях руло тоалетна хартия и портокал. Кивито, което държеше в другата си ръка не му пречеше да жестикулира непрестанно с нея, освен когато поднасяше плода към устата си. Напрежението което радиираше личеше най-силно в непрестанното му крачене напред-назад.
- Мхм.
- Така е. Досещам се какво си мислиш…
- Какво?
- Ами първо, понеже казиното е наблизо, сигурно си мислиш, че ми трябват за да ги проиграя там. - Той зарея поглед нагоре по улицата, към въпросното казино. - Или сигурно си мислиш, че ми трябват за наркотици. - Тук завъртя главата си обратно към мен, а тя, сякаш вързана на ластик, леко под ъгъл се клатушна наляво-надясно в едно изразително ,,Не! Наркотици? Хахаха…”
- Мхм.
- Сигурно се чудиш за какво са ми тогава. - погледа му отново стана празен - Истината е, че се напих като свиня и изгубих един тъп бас. Заложих личната си карта и ако сега не намеря 15 лева, тоя ей-така ще я изгори пред мене - той подпомогна въображението ми с ръцете си.
- Лошо.
- Няма да дадеш. Ето такива са българите. Веднъж двама циганина набиха едно момче в претъпкан автобус… никой не се помръдна. Такива са българите. И междудругото това момче бях аз. Поне два лева няма ли да ми дадеш?
- Нямам.
- А 50 стотинки?
- Не!
- Баси! Ами какво да ти кажа… ти си много голям! - вече ходеше заднешком, разперил ръце като статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро.
Малко по-късно се появи и подаде ръка през прозореца. Пусна в моята монета.
- Ето ти 50 стотинки! На! Запомни ме!
*
- Ей, помниш ли ме?
Беше минал около месец. Той тъкмо бе излязал от казиното и ходейки надолу по улицата, аха да отмине павильона, спря се и бързо завъртя глава към него, сякаш се сети че трябва да купи нещо.
- Дай West.
- Какъв?
- Червен.
- 2,50.
- Ей, помниш ли ме? Дръж ми картата.
- Е значи не ти я изгориха…
- Да. Хубаво, защото искам да ида в чужбина… ама родителите ми се дърпат нещо… Родителите ми се чудят какво става с мене. Ей така, вчера пред баща ми 40 минути съм плакал, аз често плача, много съм изпаднал. Събирам пари от хората, някои ми дават доброволно, друсам, в казиното… и утре пак.
Тръгна си като забрави цигарите. Прибрах ги, па после пометох падналато под прозорчето на павильона игла.
Заглавие: Наркоманът.
Момчето, най-нормално на вид, бе някак несигурно, нещо го тревожеше. Приближи се и огледа изложените шоколадчета, чипс, бисквитки и други боклучета. Ръката му се вдигна към едното, пръстът заигра по дължината му, а гърлото му направи неясни, пискливи звуци. Подадох му пакета, той ми върна бързо точна сума.
Заглавие: Немият.
